Свободата на словото между две крайности

 

На 7 янурари т.г. Париж отвори очи към своя 11 септември. 12 журналисти от сатиричното списание „Шарли Ебдо” се превърнаха в поредните жертви на съвременния култ – тероризма. Братята Шериф и Саид Куаши „отмъстиха”, за обидата нанесена над Пратеника Мухаммед (с.а.с.), който за пореден път бе поруган от острието на молива скрит зад паравана на свободата на словото. Историята я знаете всички бяха Шарли за три дена. Равносметката ли?

Равносметката ще продължим да плащаме и изпитваме на гърба си ние обикновените хора имащи щастието да са родени мюсюлмани, но злата участ да бъдат ежедневно осквернявани за своята принадлежност и вяра. Всеки от нашите съграждани придоби правото да вижда в нашите очи тези на братята Куаши, макар че 99.9% от мюсюлманите не се припознават с техните „героични амбиции” породени от изродено разбиране за мъченичество. Ясно и категорично се разграничаваме от техните действия уж извършени, за да защитят честа на Пратеника.

Насилието ражда насилие, а тероризмът е глобалното зло към, което трябва да бъдат насочени общите ни усилия. Много тежко е обаче, когато манипулираното невежеството се окаже „единствения” защитник на вярата без никой да го е опълномощявал за това. Петното оставено от инфантилната страст е незаличимо поколения наред.

Светът изживява своя катарзис притиснът от множество интереси чийто постигане е решено да бъде безапелативно, подплатено с много мъка и ужас независимо от състоянието на субекта, който може да бъде всеки без значение дали е богат или беден, християнин или мюсюлманин, ръководител или подчинен.

На фона на всичко това едно сатирично издание постига своята лелеяна мечта 7 милионен тираж. Издига пиедестала на свободата на словото като грозен паметник над една поругана религиозна светиня, посипана с пепелта на падналите в жертва журналисти от същото издание. Струваше ли си? Навярно 7 милионния тираж, който за въпросното издание до скоро бе непостижим мираж, ще генерира достатъчно средства за да обезпечи дейността му за следващите 10 години. Но нужно ли бе да изпиташ чувствителността на и без друго нарушената ментална функционалност на двете крайности, а в последствие да извлечеш дивидент от дестабилизацията в световен мащаб.

Не свободата на словото в случилото се бе целта, тя по-скоро се превърна в жертва остро притисната между двете крайности. Фанатизмът умело облечен в параден костюм накичен с религиозни инсигнии и инфантилния стремеж на подплатения с атеизъм ум самопровъзгласил се за рицар на свободата на словото.

След еуфорията „Аз съм Шарли”, „Аз съм Ахмед”, „Аз не съм Шарли” и прочие разумът надделя и вдигна завесата на мрака. Светът се отърси от своята димна мъгла и се произнесе за случилото се.

Главно мюфтийство: Българското Главно мюфтийство остро осъди терористичната атака, ясно заявявайки несъгласието си с публикуваните карикатури, но подчертавайки, че това не е основание за отнемането на невини човешки животи.

Папа Франциск: Папа Франциск каза, че има граници на свободата на изразяване, а в контекста на нападенията срещу "Шарли ебдо" "хората не могат да се подиграват с вярата". В изказването си на път за Филипините той заяви, че свободата на словото е фундаментално човешко право, но "всяка религия има своето достойнство".

"Има граница. Всяка религия има своето достойнство... свободата на изразяване има ограничения", заяви папата. "Ако моят добър приятел Гаспари (помощникът на папата Алберто Гискари) обиди майка ми, трябва да очаква да го ударя. Това е нормално. Не можем да провокираме. Не можем да обиждаме вярата на другите. Не можем да се подиграваме на чуждата вяра", добави той.

Михаил Вешим: „Аз съм против всякакъв вид фанатизъм. Мен ме е страх от всякакъв вид фанатизъм – идеологически, религиозен и от футболен фанатизъм“, казва в едно свое интервю Михаил Вешим, главен редактор на родния сатиричен вестник „Стършел”. Той се застъпва чувствата на хората, и религиозните им чувства, да бъдат уважавани. „И като се знае, че едни хора вярват в нещо, не е необходимо да им демонстрираш своето презрение към техните чувства“, подчертава той. Основният въпрос след атентата във Франция към Михаил Вешим е бил: ще публикуват ли във в. „Стършел“ карикатурите на „Шарли ебдо“ срещу Пророка Мухаммед, мир нему? И той отговаря: „Не!“ Не заради липса на смелост, а поради естетически съображения. Вешим посочва, че при колегите му от “Шарли ебдо” мярката е загубена.

Горан Благоев: На 7 януари кървава баня имаше не само в Париж. Камикадзе се взриви с кола бомба в йеменската столица Сана. Жертвите бяха в пъти повече - загинаха близо 50 мъже, които се бяха събрали, за да се запишат в полицейска школа. Петдесет потенциални блюстители на реда срещу същия „радикален ислям”, който дръпна спусъка на автоматите във френската столица. За тяхната смърт нямаше световен отзвук.

Светът все така мълчии за онези стотици обезглавявани разстрелвани, разпъвани на кръст, изгаряни в Близкия изток и Африка. И те са жертви на същия радикален ислям, който не различава християни от мюсюлмани, вярващи от атеисти.

Помните ли и името на българския гражданин, който загина при атентата на Бургаското летище през 2012 г.? Казваше се Мустафа Кьосов, 36-годишен от Якорудско. Беше отишъл да прехранва семейството си като шофьор на туристически автобус. Но никой у нас солидарно не заяви: „Аз съм Мустафа.“ Днешните родни „шарли“-та тогава нямаше на кого да подражават. А и Мустафа също не бе знаменитост. Макар и наш сънародник, трудно го разпознахме като „наш“. Беше мюсюлманин.

Кеворк Кеворкян: Сега всички са Шарлита, уж. Обаче ни се вижда невъзможно да произнесем „Аз съм Мустафа“ – Мустафа Кьосов от село Юруково, Якорудско, който загина при атентата в Сарафово.

Да кажем „Аз съм Мустафа“ ни се вижда направо неприлично, и пет шарлита няма да се затътрят в марш за този клетник; да не говорим, че навремето министър сбърка името му, когато изпрати постното си съболезнователно писмо до близките му. Сега никой няма да сбърка Шарли, всички са шарлита.

Папагалското в природата ни пролича и сега. Усърдно демонстрираме скръб по хора, които са на хиляди километри от нас, понеже това е фалшива скръб – но за нещо, което е под носа ни, нямаме смелост. И след Сарафово по-свидни ни бяха загиналите евреи, отколкото нашият човечец от Юруково.

Хайде да не сме толкова екзалтирани, а да изтрезнеем и да видим къде се намираме. То е ясно – в прицела на Врага. Въпрос на време е да го усетим. Ние сме Шарли – обаче изобщо не е ясно кои са въпросните „ние“. За папагалите от медиите, особено от телевизиите, е ясно, те са там – в кюпа. Някои телевизионни репортери бяха толкова въодушевени, че сякаш изпитваха сексуален екстаз.

Много и различни са позициите свързани със френския 11 септември, но също така са и много непонятните причини за които едвали някога ще разберем. По-скоро повърхносттната популистичната реторика, ще продължи да ни съблазнява непозволявайки ни да вникнем в същността, не само относно атентатът срещо „Шарли Ебдо”, но и на много други събития с „неизвестен извършител”. Важно е обаче да съхраним мъдростта си, да не реагираме спонтанно на множеството провокации грижливо опаковани, като защитници на една или друга кауза.

Ахмед Ахмедов